Word Abuse
Купих си разклонител. Какво начало само! Грабващо. Избих рибата и спечелих читателите си завинаги с най-брилянтната реплика в историята. Е, ако пишех с идеята, че някой после ще чете, сигурно досега щях да съм написала поне нещо смислено и в прав текст. Обаче аз чисто и просто упражнявам насилие върху клавиатурата и тъй като няма кой да ме спре, продължавам.
Misfit
Погледнах в огледалото. Нея я нямаше. Беше си тръгнала. Но как? Защо?
Беше разбрала истината. Вече нямаше полза да ме гледа през стъклото и да изпълва ума ми с крясъци при всяка моя стъпка встрани от предначертания път. Какъв беше смисълът, щом не другите бяха врагът, а аз? От себе си трябваше да се пазя, не от тях. А как би могла тя да ме избави от мен самата, ако това означава да се изправи срещу дебела бетонна стена от градени цял живот убеждения? Убеждения, които никога преди не са били поставяни под въпрос. Не, не би могла. И аз нямах право да я моля за това.
Тръгна си.
Не!
Ако трябва да определя коя е думата, която описва живота ми, тя ще бъде една без капчица съмнение – „не„. Това е думата, която сякаш винаги звучи на място. Без значение какво се казва и кой го казва. Просто НЕ и точка. Едно мъничко „не“ отговаря на всички незададени въпроси. Едно мъничко „не“ е кукловодът, който дърпа конците при всяко мое действие. НЕ се смей! НЕ реви! НЕ се тъпчи! НЕ заспивай! НЕ обичай! НЕ мрази! Направо НЕ чувствай изобщо. НЕ се лигави! Ако може, не дишай. И въпреки че превръщаш света си в малък ад, НЕ се предавай. Просто недей.
Говори ми без думи
Говори ми без думи. Изречи най-прекрасните и истински слова без дори да помръднеш устните си. Знам, сърцето ти говори. Чувам тихия му шепот всеки миг. То никога не спира да тупти и с всеки удар изпраща мислите ти към мен.
Думи
Бял шум в слушалката,
в който потъват сивите ми мисли. Прочетете остатъка от публикацията »
Jeu de mots
Аз съм малка кукла от хартия с разрошени канапени къдрици, но вместо мъничко хартиено сърце нося в себе си дебела книга с кожени корици. Написала съм в нея не една горчива дума, но още много други пиша ден след ден и самотата се размива в тях. Всеки звук. Всеки жест. Дори ароматите отпечатвам на своите страници. Нови и нови чужди емоции, пречупени през прашното стъкло на онзи северен прозорец, от който гледам към света навън. Изписвам калиграфски хорските усмивки с думи. Описвам на десетки страници нечия любов и сякаш чувствам чрез другите. Не е ли прекрасно?
