Hope disappearing
Винаги си обещавам повече да не се надявам. Никога! НИКОГА! Затръшвам вратата за последен път и после го правя отново. Позволявам на глупавата надежда да пусне корени дълбоко в мен, спокойно чакайки за пореден път някой да я изтръгне по възможно най-болезнения начин, за да мога после да си повторя наум още безброй пъти „Никога! Никога! Никога!“ Това, че болката ми припомня, че съм още жива, не подобрява положението кой знае колко. Жива съм. И какво? Този факт не ме прави по-малко глупава. Не се уча от грешките си. Надявам се. Мазохистично и наивно. Очаквам.
Бягство
Тичам, без да спирам. Тичам винаги. Дори не знам къде отивам. Важното е да продължавам да бягам. И да стигна. Да стигна много далеч от всичко.
И сега искам да избягам, но нещо ме накара да се замисля. Мога ли всъщност да избягам от бягството? Ако цял живот съм бягала от всичко, то как да избягам от това??? Значи ли, че за да избягам този път, просто трябва да спра да бягам? Да се преструвам, че знам какво правя тук, че съм намерила мястото си и няма нужда да търся повече… Може би да.
Прочетете остатъка от публикацията »
Ти мислиш за всичко
Ти мислиш за всичко. Като в реклама за тигани. И червена точка си имаш, само че никой няма да метне сочните пържолки, когато тя светне…Ти мислиш за всичко. Всеки ден. През цялото време. За храната. За чистенето. За прането. За ученето. За собственото си налудничаво поведение. И трябва да измислиш как да свършиш всичко, като едновременно с това запазиш повърхността си гладка и чиста.
