Smithereens

Обичам зимата. Всичко е толкова красиво, когато вали сняг! Прелестта на гонещите се снежинки ме изпълва с радост и ми се приисква да се включа в играта им. Харесва ми дори вятърът, който дава всичко от себе си, за да понесе във вихрушката и последните ярки есенни листа. Орехът пред блока е точно като дърветата по детските филмчета – сякаш изведнъж си е погледнал календара, тръснал е клони и е свалил всичките си листа на земята .

Заради снега навън вкъщи изглежда още по-уютно. Седя си на леглото, облегната на любимата си възглавница, вдишвам аромата на нарязаната ябълка, чета статия със звучното заглавие „Когато Сибир танцува танго“ и от време на време поглеждам към поклащащото се под порива на виелицата перде. Eeex! Даже вече няма да се налага да търся обяснения за зимния си никнейм в Skype . В същото време малко ме е яд на студа поради две причини. Първата е, че днес вече не мога по никакъв начин да оправдая няколкочасовата безцелна разходка из града. Все пак не искам ентусиазмът ми за постоянно движение да ме накара да се присъединя към онази сигурно около една трета от населението, която в момента дава рамо на развитието на целулозно-хартиената промишленост. Втората причина е, че адски прекалих с руския шоколад, който по принцип хапвам само на Коледа или през една-две Коледи. Сега се чувствам ужасно виновна…

Започна да побелява. Като че ли и вятърът малко поутихна. Моята собствена буря обаче продължава да вилнее с пълна сила. Чудя се кога ще се науча да контролирам мислите си. Омръзна ми да се блъскат в главата ми като полудели птици в клетка. Вътрешният ми глас съвсем заприлича на развален грамофон, който постоянно повтаря едно и също. КПД-то ми пада стремително надолу като ябълката на Нютон. Явно накрая ще удари нулата… Не може ли поне веднъж да настъпи промяна вместо винаги да се случва едно и също? Всяко лято преследвам отдавна изгубени мечти. Всяка есен откачам тотално. Всяка зима се преструвам на нормална. Всяка пролет ми остава само умората. Нека я наречем пролетна. Омагьосан кръг. Ако есента е сезонът на лудостта, ми се струва, че тази година ще се проточи доста и ще се слее със зимата. Този път не съм в настроение да се преструвам на нормална.

1, 2, 3… Ще стана и ще се раздвижа. Ще намеря какво да правя, за да не мисля. Ще се опитам да разгранича бурята навън от тази вътре и ще си повтарям с усмивка, че утрешният ден винаги носи нещо по-добро. Като заклинание – ако го повтаряш достатъчно дълго и настойчиво, накрая може и да подейства .