Smithereens

Чудя се откъде да започна. Може би оттам, че не пия кафе. Сигурно защото от него получавам сърцебиене и понякога ми прималява, пък и на без друго лошото ми кръвоснабдяване съвсем му се разказва играта. Обаче би било толкова хубаво, ако можех да го пия заради един друг ефект. След чаша ароматна мока имам чувството, че съм на ракетно гориво. Ходенето ми дори повече от обикновено прилича на тичане. Качвам се по стълбите доста по-бързо, отколкото с асансьора. Серия от 50 коремни преси изведнъж започва да изглежда много къса. Нека ги направим 120 за разнообразие. И дори не се задъхвам! Най-странното е, че вълчият ми апетит напълно се изпарява. Сякаш имам безкрайна енергия въпреки дефицита от около 1000 kcal за деня.

Самозаблудата е велика сила! Ще си направя един хубав горчив билков чай и ще продължа да мисля.

Дали само кафето предизвиква това? Съмнявам се. Не мога да пренебрегна гнева. Адреналинът също умее да си прави шегички. При това добри. Държа се като лунатичка и още не мога да определя дали е защото се отказах полудоброволно от възможност да се доближа максимално до една от най-големите си мечти, или защото глупавото ми самолюбие е наранено. Как да разбера дали съм постъпила правилно? Знам, че не бих искала да прекарвам по-голямата част от времето си с хора, които дори не харесвам, но не мога да се отърва от усещането, че от страх съм пропуснала възможност да постигна нещо в живота си. Объркана съм. Вътрешният ми глас увеличава децибелите и е на път отново да ме подлуди. Опитвам се да го накарам да млъкне, като се докарам до пълно изтощение. Кафето само ми помага. Отдалечавам се от една цел и съм все по-близо до постигането на друга. Далеч по-безполезна, за съжаление. Най-малкото никой близък човек не би оценил резултата. Обнадеждаващо…

Изпитвам непреодолимо желание да се държа глупаво. Може би така:

В откачения стил на деветдесетте, без излишен свян. „If you know the moves, then yeah yeah! If you don’t, then pick them up! Yeah, yeah!“ Искам да изглеждам като пълен идиот и поне веднъж никой да не ме съди. Да си докажа, че въпреки всичко отвътре все още съм жива, защото да живееш собствената си лъжа  всеки ден по принцип не е много забавно.

Имам толкова много енергия! Кафето или не – все едно. Просто трябва да я използвам за нещо. И нямам предвид поредната току що завършена серия упражнения, за която вероятно утре ще съжалявам. Ако кажа, че знам за какво бих я използвала, това също ще е лъжа. Време е някой да напише подробни инструкции за смислено съществуване. Иначе определени индивиди прекалено дълго се лутат в търсене на правилния път. Което е тъпо.

Лъжа ли е и щастието? Надявам се, че не, защото иначе всички стремежи губят и малкото останал смисъл.