Smithereens

Винаги си обещавам повече да не се надявам. Никога! НИКОГА! Затръшвам вратата за последен път и  после го правя отново. Позволявам на глупавата надежда да пусне корени дълбоко в мен, спокойно чакайки за пореден път някой да я изтръгне по възможно най-болезнения начин, за да мога после да си повторя наум още безброй пъти „Никога! Никога! Никога!“ Това, че болката ми припомня, че съм още жива, не подобрява положението кой знае колко. Жива съм. И какво? Този факт не ме прави по-малко глупава.  Не се уча от грешките си. Надявам се. Мазохистично и наивно. Очаквам.

Нищото…

Още на 16 реших да не градя нищо, от което зависи щастието ми, разчитайки на други хора. Знаех, че ще е трудно, но и ще спести много нерви и разочарования от неоправдани надежди. Казват, че надеждата ни дава сила. Това са пълни глупости. Точно надеждата ни прави раними и слаби. Оставя ни да се радваме на свежия полъх на вятъра и преди да сме се замислили откъде идва той, вече сме се оказали лице в лице с бързия влак или още по-зле – под него. За да не се чудя в кой момент ще се окажа на релсите, просто приех, че ще ми бъде по-трудно, но поне ще знам във всеки един момент какво да очаквам.

Чак толкова трудно обаче  не бях очаквала да бъде! По законите на Мърфи, ако елиминираш един отрицателно действащ фактор, непременно отнякъде ще изникне друг, който влошава положението с двойно по-голям успех. А законите на Мърфи винаги се намесват там, където аз се опитвам да разчитам на късмета си.  Давам всичко от себе си, за да изградя нещо хубаво; нещо, което да върне смисъла. В крайна сметка получавам само „удоволствието“ да наблюдавам от първия ред как химерното щастие се сгромолясва зрелищно пред очите ми. В момента, в който планът бъде примесен с надежда, сякаш нещо се пречупва и смисълът отново се оказва в краката ми, разбит на хиляди парченца. Мога да си направя мозайка…

Дали някога ще бъде измислено лекарство срещу лошия късмет?

Дали някога мечтата ми ще се сбъдне и постигането на щастието, както аз го виждам, наистина ще зависи от мен, а не от нелепото стечение на обстоятелствата, което от странно съвпадение при мен е започнало да се превръща в закономерност? Ако се НАДЯВАМ на това, то най-вероятно никога няма да се случи и все така ще си остана сред отломките и парещите малки болки.

Не искам да е толкова трудно. Не искам да се давя в мълчание. Не искам да избухвам в сълзи, без да мога да се контролирам. Искам да държа живота си в ръце и да спра да броя секундите.

Не, не се надявам.

7 a.m.
So it beings again
A girl disappearing
To some secret prison
Behind her eyes…