Smithereens

Днес сигурно е денят на контролите. Лозунгът трябва да е „На всеки автобус контрольор“. А всъщност може и по двама. Да има за разкош. От най-ранните часове на деня разхождат вече леко захабените униформи, с които доскоро се опитваха да внушават респект на пътниците. Неуспешно, разбира се, въпреки постоянните опити. Независимо дали нередовният е хибрид с едро селскостопанско животно, или демонстрира етикет като по учебник, реакцията от страна на контрольора е винаги една и съща. Явно преди да постъпят на работа, бъдещите служители на СКГТ минават през подготвителен лагер подобно на американските командоси, за да могат да се борят със зъби и нокти за всяка стотинка от заплатата си. Добре, че на никого не му е хрумвало да ги въоръжи с по един автомат. Сигурно за нула време щяха да решат не само проблема с нередовните пътници, а и с наличието на пътници изобщо.

Пътувам от сутринта. Набутвам се тихичко в някое ъгълче на автобуса с тайната надежда да ме оставят сама с мислите ми. Даже не си правя труда да сядам, за да не се налага да гледам стръвния поглед на някой пенсионер, който храбро се бори за последната седалка, чудесно превъплащавайки се в балканско копие на Рамбо. Чудя се откъде вадят тези сили при положение, че точно слабостта и умората са основни доводи в битката за място. Все тая. Ако щат, да си вземат седалките за вкъщи.

Е, точно днес не искам да ме ръгат в ребрата с лакът и заставам до най-близкия отворен прозорец, където, уви, не успявам да получа своето спокойствие. Оказва се, че дори да не заемаш повече от мястото, необходимо за една въздишка, пак ще пречиш някому. И точно когато си мислиш, че ще се измъкнеш от ада, те хваща здравата ръка на закона и ти иска билетчето. Точно на моята спирка ли, мамка му? За вас не съществува ли онзи прекрасен отрязък от време между две спирки, когато стоим на едно място и се чудим ще се измъкнем ли от задръстването някога? Билет не представям. „С карта съм“ – промърморвам сухо и се насочвам към вратата, без да правя и най-малкия опит да я изровя от дъното на чантата си. Чудя се на собствената си наглост и подканящия поглед, пратен към контролата с мисълта „Слез с мен, ако искаш“. Наивно вярвам в имунитета, който картата ми дава. Нищо, че са ме глобявали и с нея. И те деца хранят, а на мен ми се намират по-добри идеи за прекарване на деня от пикането срещу вятъра. Защото всъщност спорът с контрольор дава точно същия ефект, ако не и по-неприятен. В кодекса на контрольора сигурно някъде пише „Контрольорът винаги е прав. Без значение какви глупости ръси.“

Изгубвам се в тълпата и се насочвам към следващия автобус. За съжаление в София никак не е лесно да стигнеш от точка А до точка Б само с един автобус дори и тези две точки да имат неразрушима функционална връзка. Но пък от СКГТ-то осигуряват забавление и в автобусите, в които няма монитор с въртяща се непрестанно една и съща тъпа реклама. Контролите въртят отново и отново своя собствен филм и вкарват в него все нови герои. Дори забравям за какво всъщност щях да мисля тихо в ъгълчето, когато словесните нападки преминават в ръкопашен бой. Пълно безумие! Защо ли не тръгнах пеша? И без друго последните 5 минути май не стигнаха, за да се придвижим между 2 светофара. Късно е обаче. Няма връщане назад. Намирам се на частна прожекция за 10 пътници и двама контрольори. Зрителите обаче гледат навън през зацапаните стъкла и се преструват, че нищо не се случва. Бих казала, че не стават за актьори. Не можах да им повярвам. Даже на себе си не повярвах, макар че и съзнанието, и погледът ми бяха замътени от съвсем друг филм.

„Този филм е за лято във рая…“, ама дръг път. Никакъв рай не е. Този филм си е нашата мила родна действителност. Явно е блокбъстър. Прожектира се по всички пътища. Не подмина и поредния автобус. Още 2 невероятно учтиви представителки на любимата ми компания. Изтупани, спретнати и…За контролите или хубаво, или нищо. Значи нищо. Поне не пред тях, защото не искам да видя точно докъде се простира имунитетът ми. Заучената реплика „Билетчета и карти, моля.“ звучи по-скоро като „Горе ръцете (долу гащите)!“, но ще го преживея. Само нека свърши по-бързо! И не ми оглеждайте картата като банкнота от 100 евро! Едва ли бих си дала толкова зор да я фалшифицирам. Искам само да си пътувам спокойно. Толкова много ли искам? Явно да, защото виждам как едната контрольорка се насочва хищно към пътничка, която току що е пробила билета си и вади пачката с билетчета по 10 лева. И какво като въпросната пътничка се е качила на предишната спирка? Нищо не пречи тя да е жертвата, която да плати днешния обяд. И акт може да и се състави, ако упорства. Дадено е начало на съдебния процес, но адвокатът на подсъдимата няма думата, въпреки че се оказва истински адвокат. Всемогъщата контрола му казва троснато, че нищо не разбира и се засилва към вратата, за да продължи преследването на спирката. Костюмчето не променя факта, че възпитанието и не стига дори за работник на строеж.

Хора, пътища, контрольори. Гротескна картинка на криво разбран прогрес. Сериозно обмислям да стана пешеходец и вече започвам да чертая наум маршрути. Така поне мога сама да си избирам филма.