Smithereens

„1, 2, 3, 4… Часовникът отброява секундите. Вече 18 часа следя как се изнизва времето и се чудя колко ли още мога да наблюдавам цифрите, без да ми омръзне. …56, 57, 58, 59… Още една минута остана в миналото и заедно с нея се изгуби още един миг самота. Дали ако никога не заспя, всички самотни мигове ще останат в миналото и най-накрая ще бъда щастлива? …5, 6, 7… Не, сякаш самотата е повече от цялото време на света и независимо колко време не спя, никога няма да избягам от нея. Но аз няма да се откажа да опитвам. Ще продължа да седя по цял ден на стария си стол и да гледам през прозореца как животът минава покрай мен, а нощем вместо хората ще виждам собственото си отражение в прашното стъкло – все по-сиво, уморено и останало без надежда от безкрайното чакане. …38, 39, 40… Не губя вяра, че късметът все някога ще кацне на рамото ми. Може би един ден някой ще почука на вратата и ще търси точно мен! Може би един ден някой ще отвърне на поздрава ми на улицата и няма да се престори, че не ме познава. Може би един ден ще отида на мястото на срещата и там ще видя усмихнатото лице на човек, чакащ ме със същото нетърпение, с което аз досега съм чакала напразно… 11, 12, 13, 14… Минута след минута пред очите ми заедно със светлинките на часовника минават и безброй спомени. виждам се как стоя до оградата и чакам 10 минути… 20… половин час… час и половина… Виждам десетки лица – идват и си отиват на групи, а аз чакам човек, който никога няма да дойде. Чакам вече 5 месеца, 12 дни, 7 часа и 8 минути… 58, 59, 60… И добавям още една минута, още един миг самота. Толкова дълго чакам. Дори не знам защо. А дали ако някога самотата все пак свърши, ще имам сили да се усмихна отново и да продължа напред? Има ли смисъл да отброявам секундите, ако след края на тъгата открия разяждащата празнота, след празнотата открия отчаянието, а след отчаянието… 25, 26, 27… Не искам да знам какво има след отчаянието. Ще продължа да се надявам, че зад най-тъмния облак винаги се крие лъч надежда и ще погледам часовника още малко. А утре пак ще стана много преди зората и ще броя, ще броя, ще броя… Когато се уморя, ще оставя сърцето си да отброява отмерено миговете, защото само тези мигове, към които се стремя, го карат да бие още… 4, 5, 6… Жалко, утрото е още далече. Още толкова много секунди! Толкова много самота! Самота, в която чувам дъха си и как химикалката се докосва до белия лист. Песента в главата ми започва да звучи все по-тихо, но аз няма да се загубя в тишината, защото чувам как секундите минават една по една – 21, 22, 23 – сякаш танцуват своя танц, без никога да бъркат стъпките – 24, 25, 26… Съвършени малки танцьори, стъпкващи безпощадно мечтите ми. Боли ме, но не мога да откъсна очи от тях, за да не пропусна мига на щастието, който може да дойде по всяко време – с утринната песен на птиците в посърналите клони, с топлите лъчи на следобедното слънце, а дори и сега – посреднощ… 48, 49, 50, 51… Моля те, часовниче, брой по-бързо! Моля те, не ме карай да чакам повече. Лъжеш ме! Не може да са минали само 19 часа, откакто започнах да те наблюдавам. Не, не е истина. Струва ми се, че съм тук от цяла вечност. Все така сама и очакваща след хилядите мигове, принадлежащи на други хора, да дойде и моят миг. Мигът, в който и самотата ще види своето обърнато отражение и ще се превърне във взаимност. Упоритостта на малко дете не ме напуска. След лъжичката за мама, за татко, баба, леля и всички знайни и незнайни роднини трябва да има една специално за мен… 39, 40, 41… В мен има и още нещо от детето, което бях – плача като дете, на което са взели играчката. Защо ли, след като никога не съм я притежавала? Винаги са ми я показвали само за миг и са ме оставяли пак в плен на самотата. но аз имам своя часовник! Той ще ми сочи пътя напред и всяка секунда, оставена в миналото, ще ме доближава до сбъдването на най-съкровената ми мечта… 1, 2, 3… Поемам дълбоко дъх и скачам в неизвестното… 5, 6 , 7… Секундите минават все по-бавно и накрая сякаш времето спира. Един миг, застинал във вечността. Когато дойде следващата секунда или ще съм достигнала дъното, или ще съм разперила криле, за да докосна слънцето. Но кой може да знае това?… 7, 8…18.02.2006г.“

Вече минаха повече от 3 години от най-дългия ден, който помня. Сякаш всяка година по това време животът ми излиза от релси и нямам никакво обяснение защо. Но нещо все пак се е променило за това време – вече не ме и интересува защо. Спрях да се взирам в циферблата и да броя секундите. Вътрешният ми часовник се справя отлично и сам. Той знае кога моментът не е дошъл или кога е станало твърде късно. Променил се е и светогледът ми. Днес нямам нужда от потупване по рамото, за да се чувствам човек, не чакам някой друг да ме спаси от самотата и даже не искам да избягам от нея. Свикнах, че тя е неделима част от мен и може би единствено ръка за ръка с нея съм истинска. Нека съм луда! Това е без значение.

Мечтата си е същата. Само начинът за постигането й е друг.