Мразя
Потапям четката дълбоко в черната боя,
за да нарисувам ехидната усмивка на отминалата нощ.
Грозна, разкривена – усмивка на таената омраза.
Събуждам се по тъмно и за кой ли път
омразата изпълва всяка клетка в мен
и вместо да прокарам пръсти през косата си,
за да отместя падналите кичури ,
забивам нокти във плътта,
опитвам да изтръгна мислите.
Една дума – мразя.
Мразя да бъда пионка в игра, в която не участвам.
Мразя да пилея думи в свят, в който всички са глухи.
Мразя да чакам вести по вятъра при пълно безветрие.
Мразя да пазя спомени, отдавна изхвърлени от другите.
Мразя студа, който лъха от вчерашните чувства.
Мразя да разпервам криле, когато живея във клетка.
Мразя заучените фрази, с които ми пълнят главата.
Мразя фалшивите мелодии, които трябва да припявам някому.
Мразя границите, които късогледите слагат на безкрая.
Мразя указателни табели, сочещи към дъното.
Мразя да минавам по мостове, които утре ще бъдат съборени.
Мразя да паля клечката, щом огънят безумно ме плаши.
Мразя да се страхувам от собствената си сянка.
Мразя да бягам от себе си, когато друг подслон няма.
Мразя да се боря с бури, развилнели се в чаша вода.
Мразя да бъда наказвана за чужди глупави грешки.
Мразя да броя миговете, отредени да прекарам в ъгъла.
Мразя да събирам парчетата от стъпканото си достойнство.
Мразя отворени рани, в които някой налива отрова.
Мразя кошмари, които не избледняват с времето.
Мразя да не мога да поема дъх, задушена от гнева на безумеца.
Мразя да падам, без изобщо да съм скачала.
Мразя да проливам сълзи за нечие чуждо нещастие.
От всичко най-силно мразя таената омраза в мен,
която се просмуква и разяжда цялата ми същност.
