Smithereens

„Събуди се от ударите на едрите дъждовни капки по стъклото. Не знаеше колко време бе спала. Не познаваше и мястото, на което се намираше. Последното нещо, което помнеше, бяха хилядите светлини на главната улица. След това спомените се превръщаха в мъгла.
…
Погледът й се плъзна по прашните лавици, по разхвърляните стари вещи, по избелелите тапети на цветя и проточените от тавана дълги паяжини и накрая се спря на тъмната сянка в ъгъла. Сърцето й трепна.
…
В главата й изникнаха хиляди въпроси, но страхът сякаш я стисна за гърлото. Не пророни и дума, а само продължи да се взира в сянката, докато умората отново я унесе в неспокоен сън.
Сънуваше къщата. Виждаше хората в нея, неуморно сновящи напред-назад в плен на забързаното си ежедневие. Чуваше смеха им, разговорите… и дъжда. После образите им внезапно изчезнаха и мястото отново изглеждаше изоставено, мръсно и страшно. Стаята беше същата – като напусната в панически бяг от всички, но не и от спомените. Книгите си шепнеха. Отговаряха им вещите от старото писалище. Говореха си, както преди миг го правеха хората. Мълчеше само счупената порцеланова кукла на пода, чиито празни очи бяха вперени в прозореца. Шепотът се усилваше все повече. Думите станаха почти разбираеми и тя напрегна слуха си за да ги чуе, но в този момент ги заглуши силен трясък. Спомените се опитаха да избягат през разбитото стъкло, но нишката на една стара болка ги дръпна силно и ги върна обратно в малкия им затвор.
Тя отвори рязко очи и осъзна, че не всичко е било сън.
…
Стана от леглото и се насочи към вратата. Уви, волята й стигна само за няколко крачки. Краката и се подгънаха, подпря се на стената и задъхана седна до нея. Тогава влезе той. Наведе се над главата й, изтри с пръсти потеклата сълза и я прегърна. В учудването си тя само успя да попита „Защо?“. Все още не виждаше лицето му, но той като че ли четеше всяка мисъл, изписана по нейното.
„Много нощни пеперуди обикалят улиците, търсейки някого. Само една стои на ъгъла в очакване да зърне себе си.“
Отговорът я порази. Откъде знаеше?
…
От този ден тя не проговори повече. Денем обикаляше къщата и изучаваше предметите, а всяка нощ изливаше тъгата си в танца. Скоро познаваше всяко кътче от този призрачен дом – от избледнелите снимки на дъното на чекмеджетата до късчето небе, което се виждаше през счупеното стъкло на един прозорец. Беше започнала да свиква с мрака, но никога не пропускаше да погледне към малкото синьо квадратче свобода. Единствено то й помагаше да пази тайните, които бе разкрила.
„Още малко. Поне още ден. А утре може би…“
В мислите й реалността се преплиташе с фантазията и нощем тази плетеница от копнежи и терзания, изказана с най-нежните стъпки, пленяваше все по-силно, но не пленника, а тъмничаря. „Танцувай!“ – изричаше той отново и отново, а тя му подаряваше поредния прекрасен танц, роден в дълбините на душата й. Но тази нощ щеше да му даде най-доброто, на което бе способна. Той дори не подозираше. Гледаше я в захлас, изпиваше с поглед всяко движение чак до върховете на пръстите й. Тя танцуваше, сякаш го правеше за последен път. Бе стиснала устни и опитваше да прикрие напиращите сълзи. Влагаше цялата си страст, отдаваше се до последната капчица сила. Беше омагьосваща! До мига, в който се строполи с писък на земята. Сърцето й не можеше да издържи повече и тайната й се търкулна по дъските. Празното шишенце от отрова се изплъзна от ръката й и падна пред него.
…
Сега имаше цялата свобода, а той беше безсилен да и я отнеме. Усмихна му се през сълзи и прошепна:
„Намерих се. Но ти ще се изгубиш в мен.“
…
Тя беше победила!
…
В изоставената къща цареше тишина. Никой не бе стъпвал там от години. Спомените бяха отлетели отдавна през разбитото стъкло и само усмивката на порцелановата кукла, оставена на перваза на прозореца, напомняше, че някой тук бе открил своя път.“

Нека наречем това съчинение по картинка. Или поне част от него. Гледам листите и разбирам защо учителката ми по литература ме смяташе за откачена. Сигурно е била права. Но зад всяка картина би могло да се крие толкова много…