Smithereens

Ако трябва да определя коя е думата, която описва живота ми, тя ще бъде една без капчица съмнение – „не„. Това е думата, която сякаш винаги звучи на място. Без значение какво се казва и кой го казва. Просто НЕ и точка. Едно мъничко „не“ отговаря на всички незададени въпроси. Едно мъничко „не“ е кукловодът, който дърпа конците при всяко мое действие. НЕ се смей! НЕ реви! НЕ се тъпчи! НЕ заспивай! НЕ обичай! НЕ мрази! Направо НЕ чувствай изобщо. НЕ се лигави! Ако може, не дишай. И въпреки че превръщаш света си в малък ад, НЕ се предавай. Просто недей.

Не. Толкова кратко и ясно. Да живееш, отричайки всичко! Самата идея звучи налудничаво, а какво остава за изпълнението й. Но с времето инатът надделя над здравия разум и си доказах, че не е невъзможно. „Не“ е верният отговор при всяко колебание. Щом се колебая, значи не го искам достатъчно силно. Или най-малкото не го заслужавам. Решението, естествено, не подлежи на коментар. Откакто се помня, се наказвам сурово за собствените си грешки и два пъти по-сурово за чуждите, които наивно съм приела за неотменна истина вместо да опитам да намеря своята версия на истината. Не! Какъвто и да е въпросът.

Преди няколко дни Google беше пратил едно заблудено същество в мой предколеден постинг от миналата година. Коментарът беше глупав, но опитвайки се да разбера защо се беше появил там, прочетох набързо какво съм писала, за да ме сметнат за Дядо Коледа. Ядосах се. Бях поискала всеки да успее да сбъдне мечтите си, а аз да си върна онази дарба от детството – да грея с отразената светлина на чуждото щастие. Каква невероятна глупост само! Едно огромно тлъсто НЕ върху конституционното ми право на живот. И съм го лепнала сама! Другите да живеят, а аз да им се радвам. Извратена форма на съществуване, от която започва да ми се повдига. Защо ли не е имало кой да ми удари един здрав бой, та да се освестя… Колкото и да е тъпо, оказва се, че съм запретнала ръкави и съм превърнала най-идиотското желание в историята в реалност. И ето ме – хиля се като тиква, когато другите са щастливи и си казвам наум по едно „не„, когато ми хрумне идиотската идея, че някога ще се усмихвам на нещо, което прави самата мен щастлива. Автогол. Sentenced guilty.

Да опитам ли да преброя колко пъти днес си казах „не„? „Спи ми се.“ „Не сега.“ – беше отговорът на оня тъпунгер в главата ми. „Искам да си тръгвам.“ „Да не си посмяла!“- отговори пак гласът. „Яде ми се.“ Дежурното „не“ светна като с неонови букви. Не, не и отново не. „Искам да крещя.“ Guess what – ами не. Не е прилично все пак. Кога ли ще спра да питам? И без друго отговорът е все същият. Сигурно трябва да събера смелост да се опълча на собствените си забрани, но нямам никаква идея как ще стане това. Свикнала съм да отварям врати само и единствено за да зазидам отвора. Даже вече не съм сигурна дали зад стената съм се скрила от страховете си, или от другата страна е онова, към което винаги съм се стремяла. Кой знае. Не и аз.

Ами ако…? Не разбра ли вече? НЕ!