Smithereens

Аз съм малка кукла от хартия с разрошени канапени къдрици, но вместо мъничко хартиено сърце нося в себе си дебела книга с кожени корици. Написала съм в нея не една горчива дума, но още много други пиша ден след ден и самотата се размива в тях. Всеки звук. Всеки жест. Дори ароматите отпечатвам на своите страници. Нови и нови чужди емоции, пречупени през прашното стъкло на онзи северен прозорец, от който гледам към света навън. Изписвам калиграфски хорските усмивки с думи. Описвам на десетки страници нечия любов и сякаш чувствам чрез другите. Не е ли прекрасно?

Стоя сама на перваза, отправила поглед навън. Сама съм, да! Харесва ми да съм сама. Удобно е да съм сама и някак безопасно зад студената преграда. Приятелка ми е единствено свещта, която нощем е край мен и позволява ми дори и в мрака неуморно да попивам спомени. Чрез нея ставам някак истинска и мой е трепетът сякаш от трептящия пламък, щом вятърът се плъзне по стъклото. Със свещта усещам полъха и тихо плача с топлите и восъчни сълзи, тъгувайки може би за чувствата, които никога не съм изпитала.

Нов ден. И друг след него.Нижат се и пълнят страниците на моята книга. Странно. Аз пазя в себе си всичките чувства, но за мене до едно остават мъртви и изкуствени. Отлита поредният ден, усетен пак само чрез пламъка. И той притежава повече живот от мен – и диша, и грее за другите. Не искам да го гледам повече! Ще го покрия с чашата, която отдавна не е наполовина, а изцяло празна и ще наблюдавам как умира бавно, когато му отнема правото да краде от моя въздух.

Жестока ли съм? Може би. Дори това не зная. Щом остана насаме със мрака, ще се вгледам в себе си и се надявам да открия вътре онези сетива, с които да мога истински да гледам. Ще търся в тъмнината силуетите и ще позволя на съзнанието си да рисува картини, които никога не бих видяла иначе. Защото знам, на тъмно всички са различни. На тъмно може би и аз съм истинска и вместо да описвам чужди чувства, ще ги изливам от своите страници.

Ето, пламъкът угасна. Аз чакам безмълвно промяната. Но защо ли… Ще нося винаги оковите на своята хартиена природа. Някой друг ще изрича думите, а аз ще ги събирам в себе си, копнеейки за капчица дори стрихнинова емоция. Болезнена, обсебваща всяка фибра и при най-лекия шум, влудяваща и плашеща, но моя. Само моя. По-силно от всичко искам да чувствам като другите. И тъжна да съм, и да ме боли, но да не бъда няма кукла от хартия. Да се докосна до света отвъд прозореца! Но уви, за направения от хартия чувствата остават чужди…

Аз съм малка кукла от хартия с разрошени канапени къдрици. Животът е игра на думи. Аз съм писарят.

jeu de mots