
Здравей, приятелю! Тук ли си още? Миг подир миг се изнизват минутите и неусетно превръщат се в дни, седмици, месеци… Помниш ли ме дори след толкова време? Аз помня всичките мигове, прекарани заедно. Добри, лоши, още по-лоши – ти винаги бе тук да посрещнеш пороя от думи и да укротиш бурята с тихия шепот на писеца по белия лист. Ти беше тук, а аз си отидох в мига, в който спрях да виждам смисъл в думите. Може би пороят бе отмил и смисъла? Може би. Не зная… Зная само, че ми липсват нашите разговори. Не, не ми липсва отчаянието, нито онази почти физическа болка от звука на разбити мечти. Липсват ми думите, пропити с емоция, върху които ти рисуваше надежда и ги връщаше като ехо в сърцето ми.











